ЩАСТИЕТО...
Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие.
Не било нужно той да се бори за него или да го търси,
то просто си присъствало в ежедневието му и
било част от неговия живот. Но въпреки това,
Човекът все се оплаквал, недоволствал, мрънкал за всичко,
не оценявал онова, което имал.
Виждайки какво се случва, един ден ангелите
се събрали на съвещание, за да решат какво да направят,
за да променят това положение. Знаели,
че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби,
затова решили да скрият някъде Щастието.
Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно.
И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече
в последствие, когато сам се е преборил за да го получи.
Били сигурни, че това ще има ефект.
Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така,
че да не е толкова лесно намирането му?!
Започнали да се изказват най-различни варианти –
един предлагал да го скрият на връх Еверест,
друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан,
трети – кубетата на Тадж Махал, в някоя тясна горска пътечка...,
в коридора на родилното отделение на някоя болница...,
във фунийка за сладолед...,
сред розите на някоя цветна градина...,
в пакет цигари..., в брашното на някой хлебар...
Изброили се толкова много места,
но нито едно от тях не им се сторило
достатъчно удачно и трудно за намиране,
а именно това била целта.
В този момент се чул нечий глас, който промълвил:
- Вътре в Човека да скрием Щастието!
Там той поглежда най-рядко...
Всички кимнали одобрително на това предложение и
приели идеята.
И така, от ония древни времена, та до ден днешен,
Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек.
То вече не е даденост, не се дава наготово,
трябва да се търси, да се намери...
Не е лесно да се открие Щастието,
но не е и невъзможно.
Трябва просто Човекът да спре да търси “навън” и
да насочи поглед навътре, към същността, към душата.
Своята и на другите...
четвъртък, 3 ноември 2011 г.
Как да решиме проблемите?
ДЪРВОТО НА ПРОБЛЕМИТЕ
Наех водопроводчик да ми помогне за възстановяването на стара ферма. Когато той тъкмо беше свършил трудния първи ден от работата, спукана гума му загуби още един час. Електрическата му бормашина не работеше и неговият стар еднотонен камион също отказа да работи. Докато го карах към тях, той седеше в гробно мълчание. После ме покани да се запозная със семейството му.
Тръгнахме към предната врата и мъжът се спря за малко до едно дръвче, като докосна върха на клоните с двете си ръце. Докато отваряше вратата, го видях да се променя пред очите ми. На неговото бледо лице грейна усмивка и той прегърна двете си деца и целуна жена си.
Малко по-късно ме изпращаше до колата. Ние преминахме покрай дървото и моето любопитство надделя. Попитах го за това, което видях да прави преди малко.
“О, това е моето дърво на проблемите – отговори той. – Знам, че не мога да спра да имам проблеми в работата, но едно нещо е сигурно – тези проблеми не принадлежат на моя дом, нито на жена ми и децата ми. Затова всяка вечер, когато се прибирам вкъщи, аз просто ги окачвам на това дърво и моля Бог да се погрижи за тях. После на сутринта отивам да си ги взема отново. Но знаеш ли, странното нещо е – и той се усмихна, – че когато дойда сутрин, проблемите не са толкова големи, колкото бяха, когато ги оставях предишния ден.”
Наех водопроводчик да ми помогне за възстановяването на стара ферма. Когато той тъкмо беше свършил трудния първи ден от работата, спукана гума му загуби още един час. Електрическата му бормашина не работеше и неговият стар еднотонен камион също отказа да работи. Докато го карах към тях, той седеше в гробно мълчание. После ме покани да се запозная със семейството му.
Тръгнахме към предната врата и мъжът се спря за малко до едно дръвче, като докосна върха на клоните с двете си ръце. Докато отваряше вратата, го видях да се променя пред очите ми. На неговото бледо лице грейна усмивка и той прегърна двете си деца и целуна жена си.
Малко по-късно ме изпращаше до колата. Ние преминахме покрай дървото и моето любопитство надделя. Попитах го за това, което видях да прави преди малко.
“О, това е моето дърво на проблемите – отговори той. – Знам, че не мога да спра да имам проблеми в работата, но едно нещо е сигурно – тези проблеми не принадлежат на моя дом, нито на жена ми и децата ми. Затова всяка вечер, когато се прибирам вкъщи, аз просто ги окачвам на това дърво и моля Бог да се погрижи за тях. После на сутринта отивам да си ги взема отново. Но знаеш ли, странното нещо е – и той се усмихна, – че когато дойда сутрин, проблемите не са толкова големи, колкото бяха, когато ги оставях предишния ден.”
Знаещият мълчи, а говорещият не знае
ПЕПЕРУДИТЕ И ОГЪНЯТ
персийска притча за мъдростта и знанието
Три пеперуди долетели до една горяща свещ и започнали да разсъждават за природата на огъня.
Първата, приближавайки се до пламъка, се върнала и казала:
- Той свети.
Втората долетяла по-близо и, когато се върнала, казала:
-Той изгаря.
Третата, долитайки съвсем близо, влязла в пламъка на свещта и повече не се върнала. Тя научила това, което искала да узнае, но вече не можела да го съобщи.
Получилият знание се лишава от възможността да говори за него, затова знаещият мълчи, а говорещият не знае.
персийска притча за мъдростта и знанието
Три пеперуди долетели до една горяща свещ и започнали да разсъждават за природата на огъня.
Първата, приближавайки се до пламъка, се върнала и казала:
- Той свети.
Втората долетяла по-близо и, когато се върнала, казала:
-Той изгаря.
Третата, долитайки съвсем близо, влязла в пламъка на свещта и повече не се върнала. Тя научила това, което искала да узнае, но вече не можела да го съобщи.
Получилият знание се лишава от възможността да говори за него, затова знаещият мълчи, а говорещият не знае.
Защо любовта е сляпа?
ЛЕГЕНДА ЗА ЧУВСТВАТА
Разказва се в тази легенда, че веднъж се събрали на едно място на земята всички чувства и качества на хората. Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш ли да играем на криеница?" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава и ЛЮБОПИТСТВОТО без да може да се сдържи попитало: "На криеница! И каква е тази игра?" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която aз си затварям очите и започвам да броя от едно до един милион, докато през това време вие се скривате и когато спра да броя, първия от вас, когото намеря ще заеме моето място за да се продължи играта."
ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват. ИСТИНАТА предпочитала да не се крие. За какво? Като в крайна сметка винаги я разкривали. НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра (но всъщност я дразнело това, че идеята не била нейна). КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... Едно...две...три... започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели - например едно кристално чисто езеро, та то е идеално за КРАСОТАТА. Короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА. Полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч. ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните (но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата). СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... (забравих къде се скрила!)... но това не е толкова важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион", преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси.
От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място. ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!
Разказва се в тази легенда, че веднъж се събрали на едно място на земята всички чувства и качества на хората. Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш ли да играем на криеница?" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава и ЛЮБОПИТСТВОТО без да може да се сдържи попитало: "На криеница! И каква е тази игра?" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която aз си затварям очите и започвам да броя от едно до един милион, докато през това време вие се скривате и когато спра да броя, първия от вас, когото намеря ще заеме моето място за да се продължи играта."
ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват. ИСТИНАТА предпочитала да не се крие. За какво? Като в крайна сметка винаги я разкривали. НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра (но всъщност я дразнело това, че идеята не била нейна). КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... Едно...две...три... започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели - например едно кристално чисто езеро, та то е идеално за КРАСОТАТА. Короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА. Полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч. ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните (но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата). СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... (забравих къде се скрила!)... но това не е толкова важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион", преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси.
От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място. ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!
Приятели?
Легенда за приятелството
Арабска легенда разказва за двама приятели, които вървели през пустинята.По някое време избухнал спор и единия приятел зашлевил шамар на другия приятел.Удареният без да каже нито дума, седнал и написал на пясъка - Днес моят най-добър приятел ме удари!
Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят.
Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но преди да стане късно другаря му го спасил. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък - Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!
Заинтригуван, приятелят му го попитал:
- Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?
Засмян, другарят му отговорил:
- Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на сърцето, от където никой вятър не може да го изтрие...
Арабска легенда разказва за двама приятели, които вървели през пустинята.По някое време избухнал спор и единия приятел зашлевил шамар на другия приятел.Удареният без да каже нито дума, седнал и написал на пясъка - Днес моят най-добър приятел ме удари!
Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят.
Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но преди да стане късно другаря му го спасил. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък - Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!
Заинтригуван, приятелят му го попитал:
- Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?
Засмян, другарят му отговорил:
- Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на сърцето, от където никой вятър не може да го изтрие...
Какви са правилата?
ПРИТЧА ЗА МОЛИВА
Създателят на молива отделил молива на една страна, точно преди да го постави в кутията.
- Има пет неща, които трябва да знаеш, - казал той на молива, - преди да те пратя на света. Винаги ги помни и никога не ги забравяй. Така ти ще се превърнеш в най-добрия молив, който можеш да бъдеш.
1. Ще можеш да правиш много велики неща, но само ако позволиш на Някой да те държи в ръката си.
2.Ще почувстваш болезнено подостряне от време на време, но то ще ти е необходимо, за да станеш по-добър молив.
3. Ще имаш възможност да коригираш грешките, които си направил.
4.Най-важната част от теб винаги ще бъде тази, която е отвътре.
5. На всяка повърхност, върху която те използват, ти трябва да оставиш своя следа. Независимо какво е състоянието ти, трябва да продължиш да пишеш.
Моливът разбрал всичко и обещал да го помни. След което бил поставен кутията с призвание в сърцето...
А сега на мястото на молива постави себе си. Винаги помни тези 5 правила, никога не ги забравяй и ще станеш най-добрият човек, който е възможно да бъдеш!
1: Ще бъдеш в състояние да направиш много велики неща, но само ако позволиш да те направлява Божията ръка. И ако позволиш на другите хора да бъдат до теб и да се докоснат до многото дарове, които ти притежаваш.
2: Ти ще изпитваш болезнено подостряне от време на време, сблъсквайки се с различни проблеми в живота. Но ти ще имаш нужда от това, за да станеш по-силен човек.
3: Ще имаш възможност да коригираш грешките, които си направил..
4: Най-важната част от теб винаги ще бъде тази, която е отвътре.
И 5: Навсякъде, където минеш, ти трябва да оставиш своя следа. Без значение каква е ситуацията, ти трябва да продължиш да изпълняваш своите задължения.
Никога не си позволявай да се обезкуражаваш и да си мислиш, че животът ти е незначителен и че не можеш да го промениш! Ти си един специален човек и само ти можеш да реализираш предназначението, което си роден да осъществиш!
Създателят на молива отделил молива на една страна, точно преди да го постави в кутията.
- Има пет неща, които трябва да знаеш, - казал той на молива, - преди да те пратя на света. Винаги ги помни и никога не ги забравяй. Така ти ще се превърнеш в най-добрия молив, който можеш да бъдеш.
1. Ще можеш да правиш много велики неща, но само ако позволиш на Някой да те държи в ръката си.
2.Ще почувстваш болезнено подостряне от време на време, но то ще ти е необходимо, за да станеш по-добър молив.
3. Ще имаш възможност да коригираш грешките, които си направил.
4.Най-важната част от теб винаги ще бъде тази, която е отвътре.
5. На всяка повърхност, върху която те използват, ти трябва да оставиш своя следа. Независимо какво е състоянието ти, трябва да продължиш да пишеш.
Моливът разбрал всичко и обещал да го помни. След което бил поставен кутията с призвание в сърцето...
А сега на мястото на молива постави себе си. Винаги помни тези 5 правила, никога не ги забравяй и ще станеш най-добрият човек, който е възможно да бъдеш!
1: Ще бъдеш в състояние да направиш много велики неща, но само ако позволиш да те направлява Божията ръка. И ако позволиш на другите хора да бъдат до теб и да се докоснат до многото дарове, които ти притежаваш.
2: Ти ще изпитваш болезнено подостряне от време на време, сблъсквайки се с различни проблеми в живота. Но ти ще имаш нужда от това, за да станеш по-силен човек.
3: Ще имаш възможност да коригираш грешките, които си направил..
4: Най-важната част от теб винаги ще бъде тази, която е отвътре.
И 5: Навсякъде, където минеш, ти трябва да оставиш своя следа. Без значение каква е ситуацията, ти трябва да продължиш да изпълняваш своите задължения.
Никога не си позволявай да се обезкуражаваш и да си мислиш, че животът ти е незначителен и че не можеш да го промениш! Ти си един специален човек и само ти можеш да реализираш предназначението, което си роден да осъществиш!
Каква роля играе дъжда?
ПРИКАЗКА ЗА ДЪГАТА
Преди много години цветовете на този свят започнали да спорят. Всеки твърдял за себе си, че е най-добрият, най-важният, най-необходимият, най-обичаният!
ЗЕЛЕНИЯТ казал:
Разбира се, че съм най-важният! Аз съм символ за живот и надежда. Аз съм избран за тревата, за цветята и листата. Без мен ще умрат всички животни. Погледнете природата около вас и ще видите, че аз съм в средата!
СИНИЯТ казал:
Ти мислиш само за Земята! Но виж небето и морето! Аз съм във водата, която е основата на целия живот и от дълбините на морето стигам чак до облаците. Небето дава простор, свобода и безкрайност. Без моята свобода щяхте да сте едно нищо!
ЖЪЛТИЯТ казал:
Всички вие сте толкова сериозни. Аз нося смях, веселие и топлина по света. Слънцето е жълто, Луната е жълта, звездите са жълти... Един слънчоглед кара света да се смее. Без мен нямаше да има смях!
Тогава ОРАНЖЕВИЯТ започнал да се хвали:
Аз съм цвета на здравето и обновлението. По-рядко се показвам, но съм ценен, защото служа за потребностите на човешкия живот. Аз пренасям най-важните витамини. Помислете за морковите, тиквите, мангото и папаята. Не съм винаги на хоризонта, но когато оцветявам небето по време на изгрев и залез, красотата ми е толкова впечатляваща, че никой не си губи времето в мисли за вас.
ЧЕРВЕНИЯТ не можел да издържи повече и извикал:
Аз съм вашият владетел! Аз съм кръвта- кръвта на живота! Аз съм цвета на опасността и смелостта. Готов съм да воювам за нещо. Паля огън в кръвта. Без мен Земята би била пуста като луната. Аз съм цвета на страстта и любовта, на червените рози и мака.
ПУРПУРНИЯТ се надигнал и казал гордо:
Аз съм цвета на водачите и силата. Царе и главатари са избирали винаги моя цвят, защото е символ на авторитет и мъдрост. Никой не може да се съмнява в мен.
Накрая се обадил и ИНДИГОВИЯТ цвят, по-тихо в сравнение с останалите, но с все така самочувствие:
Спомнете си за мен. Аз съм цвета на мълчанието. Едва ли ме приемате наистина, но без мен всички бихте станали безотговорни. Аз репрезентирам мислите и наблюденията, полумрака и дълбоката вода. Нуждаете се от мен за равновесието и контраста, за молитвата и вътрешната свобода.
Така цветовете продължили да се изтъкват, всеки възхвалявал качествата си. Техният спор ставал все по-шумен и по-шумен. Изведнъж присветнала една светкавица и се чул гръм. Проливен дъжд завалял върху тях. Цветовете започнали да се бутат, опитвайки да се скрият зад другия.
В цялата олелия се чул гласът на ДЪЖДА:
„Вие, глупави цветове, се карате един с друг и се опитвате да затапите отсрещния! Не знаете ли, че всеки един от вас е създаден с определена цел, единствен и особен? Хванете се за ръце и ела те при мен.”
Те направили както им било наредено, събрали се и се хванали за ръце.
Дъждът продължил нататък:
От сега нататък, когато вали, всеки от вас ще се извие по небето, за да напомня за това, че вие може да живеете заедно в мир. Дъгата е знак за надеждата на утрото. Така, винаги когато един хубав дъжд измива света и се появи дъга на небето, ще се сещаме за това, че между нас цари уважение.
Приятелството е като една дъга:
Червено, като ябълка, сладка до вътрешността.
Оранжев, като горящ пламък, които никога не гасне.
Жълт, като слънцето, което огрява деня ни.
Зелен, като растение, което никога не спира да расте.
Син, като водата, която е толкова чиста.
Пурпур, като цвете, което е готово да цъфне.
Индиго, като мечтите, които изпълват сърцето.
И дано всеки да има такова приятелство в живота си!
Преди много години цветовете на този свят започнали да спорят. Всеки твърдял за себе си, че е най-добрият, най-важният, най-необходимият, най-обичаният!
ЗЕЛЕНИЯТ казал:
Разбира се, че съм най-важният! Аз съм символ за живот и надежда. Аз съм избран за тревата, за цветята и листата. Без мен ще умрат всички животни. Погледнете природата около вас и ще видите, че аз съм в средата!
СИНИЯТ казал:
Ти мислиш само за Земята! Но виж небето и морето! Аз съм във водата, която е основата на целия живот и от дълбините на морето стигам чак до облаците. Небето дава простор, свобода и безкрайност. Без моята свобода щяхте да сте едно нищо!
ЖЪЛТИЯТ казал:
Всички вие сте толкова сериозни. Аз нося смях, веселие и топлина по света. Слънцето е жълто, Луната е жълта, звездите са жълти... Един слънчоглед кара света да се смее. Без мен нямаше да има смях!
Тогава ОРАНЖЕВИЯТ започнал да се хвали:
Аз съм цвета на здравето и обновлението. По-рядко се показвам, но съм ценен, защото служа за потребностите на човешкия живот. Аз пренасям най-важните витамини. Помислете за морковите, тиквите, мангото и папаята. Не съм винаги на хоризонта, но когато оцветявам небето по време на изгрев и залез, красотата ми е толкова впечатляваща, че никой не си губи времето в мисли за вас.
ЧЕРВЕНИЯТ не можел да издържи повече и извикал:
Аз съм вашият владетел! Аз съм кръвта- кръвта на живота! Аз съм цвета на опасността и смелостта. Готов съм да воювам за нещо. Паля огън в кръвта. Без мен Земята би била пуста като луната. Аз съм цвета на страстта и любовта, на червените рози и мака.
ПУРПУРНИЯТ се надигнал и казал гордо:
Аз съм цвета на водачите и силата. Царе и главатари са избирали винаги моя цвят, защото е символ на авторитет и мъдрост. Никой не може да се съмнява в мен.
Накрая се обадил и ИНДИГОВИЯТ цвят, по-тихо в сравнение с останалите, но с все така самочувствие:
Спомнете си за мен. Аз съм цвета на мълчанието. Едва ли ме приемате наистина, но без мен всички бихте станали безотговорни. Аз репрезентирам мислите и наблюденията, полумрака и дълбоката вода. Нуждаете се от мен за равновесието и контраста, за молитвата и вътрешната свобода.
Така цветовете продължили да се изтъкват, всеки възхвалявал качествата си. Техният спор ставал все по-шумен и по-шумен. Изведнъж присветнала една светкавица и се чул гръм. Проливен дъжд завалял върху тях. Цветовете започнали да се бутат, опитвайки да се скрият зад другия.
В цялата олелия се чул гласът на ДЪЖДА:
„Вие, глупави цветове, се карате един с друг и се опитвате да затапите отсрещния! Не знаете ли, че всеки един от вас е създаден с определена цел, единствен и особен? Хванете се за ръце и ела те при мен.”
Те направили както им било наредено, събрали се и се хванали за ръце.
Дъждът продължил нататък:
От сега нататък, когато вали, всеки от вас ще се извие по небето, за да напомня за това, че вие може да живеете заедно в мир. Дъгата е знак за надеждата на утрото. Така, винаги когато един хубав дъжд измива света и се появи дъга на небето, ще се сещаме за това, че между нас цари уважение.
Приятелството е като една дъга:
Червено, като ябълка, сладка до вътрешността.
Оранжев, като горящ пламък, които никога не гасне.
Жълт, като слънцето, което огрява деня ни.
Зелен, като растение, което никога не спира да расте.
Син, като водата, която е толкова чиста.
Пурпур, като цвете, което е готово да цъфне.
Индиго, като мечтите, които изпълват сърцето.
И дано всеки да има такова приятелство в живота си!
Как ги приемаме нещата?
ВСИЧКО Е ЗА ДОБРО!
Някога живял един африкански крал. Той имал много близък приятел, с когото били израснали заедно. Този приятел имал навика винаги, каквото и да се случи в неговия живот – добро или лошо, да казва: “Това е добре!”.
Един ден кралят отишъл на лов. Приятелят приготвил пушките, но изглежда объркал нещо с едната от тях. Когато кралят стрелял, пушката гръмнала настрани и отнесла палеца на дясната му ръка. Приятелят наблюдавал какво се случило и верен на навика си, казал: “Това е добре!”. На което разгневеният крал отговорил: “Не! Това НЕ Е добре!”. И го пратил в затвора.
След около година, кралят отишъл на лов в една много опасна местност. Хванали го канибали, вързали го и до вечерта го завлекли в своето селище. Събрали дърва, донесли дълъг кол и завързали краля за него. Когато го доближили до огъня, забелязали, че палецът му липсва. Понеже били много суеверни, те никога не ядяли човек, комуто липсва нещо. Затова го отвързали и го пуснали да си върви.
Когато се прибрал, той се замислил дълбоко за случилото се и за приятеля си, който вече седял цяла година в затвора. Отишъл при него, освободил го и му казал: “Ти беше прав! Наистина беше добре, че палецът ми отлетя.”. И след като му разказал премеждието си, проплакал: “Чувствам се много виновен. Мисля, че това, което направих с теб, беше много лошо!”. “Не!” – отговорил приятелят – “Това беше добре!”.
“Кое беше добре? Че стоя една година в затвора?”
“Да, защото ако не бях в затвора, щях да бъда с теб при канибалите!…” – бил неговият отговор.
Някога живял един африкански крал. Той имал много близък приятел, с когото били израснали заедно. Този приятел имал навика винаги, каквото и да се случи в неговия живот – добро или лошо, да казва: “Това е добре!”.
Един ден кралят отишъл на лов. Приятелят приготвил пушките, но изглежда объркал нещо с едната от тях. Когато кралят стрелял, пушката гръмнала настрани и отнесла палеца на дясната му ръка. Приятелят наблюдавал какво се случило и верен на навика си, казал: “Това е добре!”. На което разгневеният крал отговорил: “Не! Това НЕ Е добре!”. И го пратил в затвора.
След около година, кралят отишъл на лов в една много опасна местност. Хванали го канибали, вързали го и до вечерта го завлекли в своето селище. Събрали дърва, донесли дълъг кол и завързали краля за него. Когато го доближили до огъня, забелязали, че палецът му липсва. Понеже били много суеверни, те никога не ядяли човек, комуто липсва нещо. Затова го отвързали и го пуснали да си върви.
Когато се прибрал, той се замислил дълбоко за случилото се и за приятеля си, който вече седял цяла година в затвора. Отишъл при него, освободил го и му казал: “Ти беше прав! Наистина беше добре, че палецът ми отлетя.”. И след като му разказал премеждието си, проплакал: “Чувствам се много виновен. Мисля, че това, което направих с теб, беше много лошо!”. “Не!” – отговорил приятелят – “Това беше добре!”.
“Кое беше добре? Че стоя една година в затвора?”
“Да, защото ако не бях в затвора, щях да бъда с теб при канибалите!…” – бил неговият отговор.
Как се избира?
Имало едно Време, Един Велик Крал....
Великият Крал имал трима сина и искал да избере един за свой наследник. Това било много трудно, защото и тримата били много разумни и много храбри. А пък били и близнаци, така че било невъзможно да вземе решение. Посъветвал се Кралят с Великия Мъдрец и той му подсказал какво да направи.
Кралят се върнал у дома и помолил да дойдат при него и тримата му синове. Дал на всеки по една торба със семена на цветя и им казал, че тръгва на поклоническо пътуване..
— То ще продължи няколко години — една, две, три, може и повече. И това е изпитание за вас. Тези семена ще ми ги върнете, когато се върна от пътуването си. Този, който ги запази най-добре, той ще стане мой наследник.
И кралят потеглил на път.
Първият син си помислил... Какво да правя със семената? Сложил ги в железен сейф - когато баща му се върне, те ще бъдат такива, каквито са били.
Вторият син си помислил.. Ако ги пазя така, както прави брат ми, те ще умрат. А мъртвите семена - изобщо не са семена. Отишъл в магазина, продал ги и получил пари.
А третият син отишъл в градината и пръснал семената навсякъде, където имало свободно място.
След 3 години, когато Великият Крал се върнал...
Първият син отворил сейфа си. Семената били умрели и започнали да вонят.
Бащата казал...
- Какво е това? Нима такива семена ти дадох? Те трябва да са способни да цъфнат с цветове и да миришат прекрасно, а тези семена вонят! Това не са моите семена!
Синът му възразил, че това са същите семена, но бащата казал..
- Ти си материалист.
Вторият син се втурнал към магазина. Купил семена, върнал се вкъщи и ги поднесъл на баща си.
Но бащата казал..
- Но тези не са същите. Ти мислиш по-добре, но все пак това не е качеството, което бих искал да видя в теб. Ти си психолог.
Обърнал се към третия син с голяма надежда, но и страх едновременно. Какво ли е направил той?
Третият син повел баща си към градината, където навсякъде цъфтяли милиони цветя.
И Синът казал на баща си..
- Това са онези семена, които ти ми даде. Щом узреят семената им, аз ще ги събера и ще ти ги върна.
Бащата казал...
- Ти си моят наследник. Ето така трябва да се постъпва със семената!
Този, който трупа, не разбира живота, който пресмята също ще го изгуби. Само съзидателният ум може да го разбере. В това е красотата на цветят, те не могат да се трупат и държат на склад. Те олицетворяват Бога, не е възможно да пестиш и трупаш. Те символизират Любовта, а Любовта не може да се пази в склад. Не е случайно това, че Цветята са символ на Любовта през всички векове, във всички страни, във всякакви общности.
Любовта прилича на цветята, ако тя е разцъфнала в теб, ти трябва да я споделяш, да я даваш. И колкото повече я раздаваш, толкова повече тя ще расте в теб. Ако продължиш да даваш, ще дойде ден, когато ти ще станеш неизменен, безкраен източник на Любов.
Великият Крал имал трима сина и искал да избере един за свой наследник. Това било много трудно, защото и тримата били много разумни и много храбри. А пък били и близнаци, така че било невъзможно да вземе решение. Посъветвал се Кралят с Великия Мъдрец и той му подсказал какво да направи.
Кралят се върнал у дома и помолил да дойдат при него и тримата му синове. Дал на всеки по една торба със семена на цветя и им казал, че тръгва на поклоническо пътуване..
— То ще продължи няколко години — една, две, три, може и повече. И това е изпитание за вас. Тези семена ще ми ги върнете, когато се върна от пътуването си. Този, който ги запази най-добре, той ще стане мой наследник.
И кралят потеглил на път.
Първият син си помислил... Какво да правя със семената? Сложил ги в железен сейф - когато баща му се върне, те ще бъдат такива, каквито са били.
Вторият син си помислил.. Ако ги пазя така, както прави брат ми, те ще умрат. А мъртвите семена - изобщо не са семена. Отишъл в магазина, продал ги и получил пари.
А третият син отишъл в градината и пръснал семената навсякъде, където имало свободно място.
След 3 години, когато Великият Крал се върнал...
Първият син отворил сейфа си. Семената били умрели и започнали да вонят.
Бащата казал...
- Какво е това? Нима такива семена ти дадох? Те трябва да са способни да цъфнат с цветове и да миришат прекрасно, а тези семена вонят! Това не са моите семена!
Синът му възразил, че това са същите семена, но бащата казал..
- Ти си материалист.
Вторият син се втурнал към магазина. Купил семена, върнал се вкъщи и ги поднесъл на баща си.
Но бащата казал..
- Но тези не са същите. Ти мислиш по-добре, но все пак това не е качеството, което бих искал да видя в теб. Ти си психолог.
Обърнал се към третия син с голяма надежда, но и страх едновременно. Какво ли е направил той?
Третият син повел баща си към градината, където навсякъде цъфтяли милиони цветя.
И Синът казал на баща си..
- Това са онези семена, които ти ми даде. Щом узреят семената им, аз ще ги събера и ще ти ги върна.
Бащата казал...
- Ти си моят наследник. Ето така трябва да се постъпва със семената!
Този, който трупа, не разбира живота, който пресмята също ще го изгуби. Само съзидателният ум може да го разбере. В това е красотата на цветят, те не могат да се трупат и държат на склад. Те олицетворяват Бога, не е възможно да пестиш и трупаш. Те символизират Любовта, а Любовта не може да се пази в склад. Не е случайно това, че Цветята са символ на Любовта през всички векове, във всички страни, във всякакви общности.
Любовта прилича на цветята, ако тя е разцъфнала в теб, ти трябва да я споделяш, да я даваш. И колкото повече я раздаваш, толкова повече тя ще расте в теб. Ако продължиш да даваш, ще дойде ден, когато ти ще станеш неизменен, безкраен източник на Любов.
Мечтите се сбъдват.....
ТРИТЕ КЕДЪРА
(приказка за мечтите)
В една знаменита древна легенда се разказва как някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дървета. Кедрите, както е известно на всички, растат много-много бавно, така че нашите три дървета прекарали векове в размисли за живота и смъртта, за природата и човечеството.
Те видяли как на Ливанската земя дошли пратениците на цар Соломон и как след това в битките с асирийците тази земя била напоена с кръв. Те видяли застанали лице срещу лице заклети врагове - Иезавел и пророк Илия. По тяхно време била измислена азбуката, чудели се, гледайки как покрай тях преминават кервани, натоварени с пъстри платове.
И в един прекрасен ден кедрите решили да поговорят за бъдещето.
-- След всичко, което ми се наложи да видя - казал първият - аз бих искал да се превърна в трон, в който да сяда най-могъщият цар на земята.
-- А аз бих искал да стана част от нещо такова, което за векове ще преобрази Злото в Добро - казал вторият кедър.
-- Колкото до мен - казал третият - то аз бих искал като ме гледат хората, всеки път да си спомнят за Бога.
Минали години и години и ето че най-накрая в гората се появили дървосекачи. Те отсекли кедровите дървета и ги нарязали.
Всеки кедър си имал своето заветно желание, но реалността никога не пита за какво си мечтаем.
От първото кедрово дърво направили обор, а от остатъците на неговата дървесина сковали ясла. От второто дърво направили груба селска маса, която по-късно продали на търговеца на мебели.
Дървата от третото дърво не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги оставили на съхранение в склада в големия град.
Кедровите дървета горчиво се оплаквали: "Нашата дървесина беше толкова хубава! Но никой не й намери достойно приложение".
Времето минавало и ето че веднъж, в една звездна нощ, някаква съпружеска двойка като не си намерила покрив, решила да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била пред раждане. В онази нощ тя родила сина си и го сложила в яслата, върху мекото сено.
И в същия миг кедърът разбрал, че мечтата му се е сбъднала: Той послужил за опора на най-великия Цар на Земята.
След години, в един скромен селски дом, край масата, скована от дървесината на второто кедрово дърво, седнали хора. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи пред хляба и виното, които били на масата.
И тогава вторият кедър разбрал, че в същия миг той е послужил за опора не само на чашата с вино и чинията с хляба, но и на съюза между Човекът и Божеството.
На следващия ден от две дъски, рендосани от третото кедрово дърво, сковали кръст. След няколко часа довели човек с множество рани и го забили с гвоздеи върху кръста. Третият кедър се ужасил от своята участ и започнал да проклина жестоката си съдба.
Но не минало и три дни, когато той разбрал онова, което му била приготвила съдбата: човекът, който висял на кръста, станал Стожер за Света. Кръстът, скован от дървесината на този кедър, се превърнал от оръдие за изтезание в символ на тържеството.
Така се изпълнила съдбата на трите ливански кедъра. Както това винаги става с мечтите, мечтите им се сбъднали, но по съвсем друг начин, от този, който те си представяли.
(приказка за мечтите)
В една знаменита древна легенда се разказва как някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дървета. Кедрите, както е известно на всички, растат много-много бавно, така че нашите три дървета прекарали векове в размисли за живота и смъртта, за природата и човечеството.
Те видяли как на Ливанската земя дошли пратениците на цар Соломон и как след това в битките с асирийците тази земя била напоена с кръв. Те видяли застанали лице срещу лице заклети врагове - Иезавел и пророк Илия. По тяхно време била измислена азбуката, чудели се, гледайки как покрай тях преминават кервани, натоварени с пъстри платове.
И в един прекрасен ден кедрите решили да поговорят за бъдещето.
-- След всичко, което ми се наложи да видя - казал първият - аз бих искал да се превърна в трон, в който да сяда най-могъщият цар на земята.
-- А аз бих искал да стана част от нещо такова, което за векове ще преобрази Злото в Добро - казал вторият кедър.
-- Колкото до мен - казал третият - то аз бих искал като ме гледат хората, всеки път да си спомнят за Бога.
Минали години и години и ето че най-накрая в гората се появили дървосекачи. Те отсекли кедровите дървета и ги нарязали.
Всеки кедър си имал своето заветно желание, но реалността никога не пита за какво си мечтаем.
От първото кедрово дърво направили обор, а от остатъците на неговата дървесина сковали ясла. От второто дърво направили груба селска маса, която по-късно продали на търговеца на мебели.
Дървата от третото дърво не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги оставили на съхранение в склада в големия град.
Кедровите дървета горчиво се оплаквали: "Нашата дървесина беше толкова хубава! Но никой не й намери достойно приложение".
Времето минавало и ето че веднъж, в една звездна нощ, някаква съпружеска двойка като не си намерила покрив, решила да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била пред раждане. В онази нощ тя родила сина си и го сложила в яслата, върху мекото сено.
И в същия миг кедърът разбрал, че мечтата му се е сбъднала: Той послужил за опора на най-великия Цар на Земята.
След години, в един скромен селски дом, край масата, скована от дървесината на второто кедрово дърво, седнали хора. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи пред хляба и виното, които били на масата.
И тогава вторият кедър разбрал, че в същия миг той е послужил за опора не само на чашата с вино и чинията с хляба, но и на съюза между Човекът и Божеството.
На следващия ден от две дъски, рендосани от третото кедрово дърво, сковали кръст. След няколко часа довели човек с множество рани и го забили с гвоздеи върху кръста. Третият кедър се ужасил от своята участ и започнал да проклина жестоката си съдба.
Но не минало и три дни, когато той разбрал онова, което му била приготвила съдбата: човекът, който висял на кръста, станал Стожер за Света. Кръстът, скован от дървесината на този кедър, се превърнал от оръдие за изтезание в символ на тържеството.
Така се изпълнила съдбата на трите ливански кедъра. Както това винаги става с мечтите, мечтите им се сбъднали, но по съвсем друг начин, от този, който те си представяли.
Съществува ли Бог?
Една сутрин Буда седял сред учениците си, когато към него се приближил един човек.
„Съществува ли Бог?“ — попитал той.
„Да, Бог съществува“ — отговорил Буда. След закуска се появил друг човек.
„Съществува ли Бог?“ — попитал той.
„Не, Бог не съществува.“ — отговорил Буда.
В края на деня трети човек задал на Буда същия въпрос, и отговорът на Буда бил следният:
„Ти си длъжен да решиш сам за себе си“.
„Учителю, но това е абсурд“ — казал един от учениците. „Как Ти можеш да дадеш три различни отговора на един и същ въпрос?“
„Защото те бяха различни хора — отговорил Просветеният. — И ВСЕКИ ЧОВЕК СТИГА ДО БОГА ПО СВОЙ СОБСТВЕН НАЧИН: НЯКОЙ — С УВЕРЕНОСТ, ДРУГ — С ОТРИЦАНИЕ, А ТРЕТИ — СЪС СЪМНЕНИЕ“.
„Съществува ли Бог?“ — попитал той.
„Да, Бог съществува“ — отговорил Буда. След закуска се появил друг човек.
„Съществува ли Бог?“ — попитал той.
„Не, Бог не съществува.“ — отговорил Буда.
В края на деня трети човек задал на Буда същия въпрос, и отговорът на Буда бил следният:
„Ти си длъжен да решиш сам за себе си“.
„Учителю, но това е абсурд“ — казал един от учениците. „Как Ти можеш да дадеш три различни отговора на един и същ въпрос?“
„Защото те бяха различни хора — отговорил Просветеният. — И ВСЕКИ ЧОВЕК СТИГА ДО БОГА ПО СВОЙ СОБСТВЕН НАЧИН: НЯКОЙ — С УВЕРЕНОСТ, ДРУГ — С ОТРИЦАНИЕ, А ТРЕТИ — СЪС СЪМНЕНИЕ“.
И най дългият път започва с първата крачка....
ПЪРВОТО СТЪПАЛО
(индийска притча)
Един човек отишъл при свещения Рамануджа и казал:
— Искам да намеря пътя към Бога. Помогни ми!
Рамануджа внимателно го погледнал и попитал:
— Кажи ми най-напред, ти обичал ли си някого?
Мъжът му отвърнал:
— Аз не се интересувам от светски работи, любов и прочие. Аз искам да стигна до Бога!
— Моля те, помисли още веднъж. В своя живот обичал ли си жена, дете или който и да е друг?
— Аз вече ти казах, че не съм обикновен мирянин. Аз съм човек, който иска да познае Бога. Всичко останало не ме интересува. Не съм обичал никого.
Очите на Рамануджа се изпълнили с дълбока тъга и той отговорил:
— Тогава това е невъзможно. Отначало ти трябва да научиш какво е това да обичаш някого истински.Това ще бъде първото стъпало към Бога. Питаш ме за последното стъпало, а ти самият още не си стъпил на първото. Иди и обикни някого!
(индийска притча)
Един човек отишъл при свещения Рамануджа и казал:
— Искам да намеря пътя към Бога. Помогни ми!
Рамануджа внимателно го погледнал и попитал:
— Кажи ми най-напред, ти обичал ли си някого?
Мъжът му отвърнал:
— Аз не се интересувам от светски работи, любов и прочие. Аз искам да стигна до Бога!
— Моля те, помисли още веднъж. В своя живот обичал ли си жена, дете или който и да е друг?
— Аз вече ти казах, че не съм обикновен мирянин. Аз съм човек, който иска да познае Бога. Всичко останало не ме интересува. Не съм обичал никого.
Очите на Рамануджа се изпълнили с дълбока тъга и той отговорил:
— Тогава това е невъзможно. Отначало ти трябва да научиш какво е това да обичаш някого истински.Това ще бъде първото стъпало към Бога. Питаш ме за последното стъпало, а ти самият още не си стъпил на първото. Иди и обикни някого!
Сърце
НАЙ-КРАСИВОТО СЪРЦЕ!
Един ден, симпатичен млад мъж застанал в центъра на града, обявявайки на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на Сърцето му. То наистина било от безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо. И хората се съгласили с думите му - това наистина било най-красивото Сърце, което някога са виждали.
Тогава обаче от някъде се появил един старец и казал:
- Твоето Сърце не притежава хубостта на моето!
Насъбралото се множество и младият мъж погледнали Сърцето на стареца. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди...
Хората гледали смаяни стареца, как било възможно да твърди, че неговото Сърце било по-хубаво...
Младият мъж, като видял в какво състояние е Сърцето на стареца се разсмял и рекъл:
- Ти май се шегуваш! Да сравняваш Сърцето си с Моето?! Моето е перфектно, а Твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда...
- Да - отговорил му старецът - Твоето Сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменил за Моето. Всеки белег върху Сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдал любовта си. Аз откъсвам по едно парче от Сърцето си и го подарявам. Понякога и на мен ми подаряват късче сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснал от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова се получват и такива ръбове понякога. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявал от моето Сърце без другият да ми е давал от своето. От това са празните бразди, които са останали. Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да запълнят празните места...
Сега разбираш ли, коя е ИСТИНСКАТА КРАСОТА?...
Един ден, симпатичен млад мъж застанал в центъра на града, обявявайки на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на Сърцето му. То наистина било от безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо. И хората се съгласили с думите му - това наистина било най-красивото Сърце, което някога са виждали.
Тогава обаче от някъде се появил един старец и казал:
- Твоето Сърце не притежава хубостта на моето!
Насъбралото се множество и младият мъж погледнали Сърцето на стареца. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди...
Хората гледали смаяни стареца, как било възможно да твърди, че неговото Сърце било по-хубаво...
Младият мъж, като видял в какво състояние е Сърцето на стареца се разсмял и рекъл:
- Ти май се шегуваш! Да сравняваш Сърцето си с Моето?! Моето е перфектно, а Твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда...
- Да - отговорил му старецът - Твоето Сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменил за Моето. Всеки белег върху Сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдал любовта си. Аз откъсвам по едно парче от Сърцето си и го подарявам. Понякога и на мен ми подаряват късче сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснал от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова се получват и такива ръбове понякога. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявал от моето Сърце без другият да ми е давал от своето. От това са празните бразди, които са останали. Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да запълнят празните места...
Сега разбираш ли, коя е ИСТИНСКАТА КРАСОТА?...
Буда
Когато питали Буда за целта на човешкото съществуване той отговарял: „Правете добро и ще бъдете щастливи!”
Веднъж при него дошли пет брахмана, които го помолили да вземе участие в тяхната дискусия.
Първият казал: „Учителю, моите книги най-точно казват какво е Бог и какъв е точно пътят към Него.”
Вторият казал: „Твоите книги са неверни, моите казват най-точно какво е Бог и дават единствено верния път към Него!”
Това казали и петимата.
Буда спокойно ги изслушал и ги попитал: „Казва ли се в поне една от вашите книги, че Бог се сърди, че осъжда несправедливо и че е нечист?”
„Не – отговорили и петимата – в тях се казва, че Бог е въплъщение на добротата, красотата и кротостта!”
„Тогава – отговорил им Буда – защо не опитате първо да станете чисти, кротки и добри? Може би след това ще ви бъде много по-лесно да познаете какво е Бог?”
Веднъж при него дошли пет брахмана, които го помолили да вземе участие в тяхната дискусия.
Първият казал: „Учителю, моите книги най-точно казват какво е Бог и какъв е точно пътят към Него.”
Вторият казал: „Твоите книги са неверни, моите казват най-точно какво е Бог и дават единствено верния път към Него!”
Това казали и петимата.
Буда спокойно ги изслушал и ги попитал: „Казва ли се в поне една от вашите книги, че Бог се сърди, че осъжда несправедливо и че е нечист?”
„Не – отговорили и петимата – в тях се казва, че Бог е въплъщение на добротата, красотата и кротостта!”
„Тогава – отговорил им Буда – защо не опитате първо да станете чисти, кротки и добри? Може би след това ще ви бъде много по-лесно да познаете какво е Бог?”
сряда, 2 ноември 2011 г.
Внимавайте с мечтите, че те понякога се сбъдват....
ПРИТЧА ЗА ЖЕЛАНИЯТА
Казват, че всички наши желания могат да бъдат изпълнени. Просто ни се дава време да разберем, това ли искаме наистина. Или ни е нужно друго.
Един богат търговец имал четири жени. Отпътувал по работа и няколко дни преди завръщането си изпратил на всяка от жените си писмо, в което я питал какъв подарък желае да и донесе.
Четвъртата, най-младата от жените отговорила, че иска да получи красиви дрехи, благовония и задморски скъпоценности. Третата, често боледуваща жена поискала лекарство, което да я изцери от всичките и недъзи. Втората жена, която била много любознателна, пожелала да получи книги по метафизика, окултни науки и темподобни. Първата от жените загърбила мирските желания и написала просто:"Мой драгоценни съпруже, нищо не ми е нужно, само се завърни при мен жив и здрав и остани винаги наблизо."
Търговецът се завърнал и донесъл на всяка това, за което помолила. Стоки и скъпоценности за най-младата. Лекарства за третата. Книги за втората. А тъй като първата жена искала само него самия, останал да живее само с нея и безрезервно да и принадлежи.
Когато останалите жени усетили, че той рядко ги посещава и живее само с първата, спокойно им обяснил, че просто изпълнява техните желания.
Какво искаме ние наистина?
Казват, че всички наши желания могат да бъдат изпълнени. Просто ни се дава време да разберем, това ли искаме наистина. Или ни е нужно друго.
Един богат търговец имал четири жени. Отпътувал по работа и няколко дни преди завръщането си изпратил на всяка от жените си писмо, в което я питал какъв подарък желае да и донесе.
Четвъртата, най-младата от жените отговорила, че иска да получи красиви дрехи, благовония и задморски скъпоценности. Третата, често боледуваща жена поискала лекарство, което да я изцери от всичките и недъзи. Втората жена, която била много любознателна, пожелала да получи книги по метафизика, окултни науки и темподобни. Първата от жените загърбила мирските желания и написала просто:"Мой драгоценни съпруже, нищо не ми е нужно, само се завърни при мен жив и здрав и остани винаги наблизо."
Търговецът се завърнал и донесъл на всяка това, за което помолила. Стоки и скъпоценности за най-младата. Лекарства за третата. Книги за втората. А тъй като първата жена искала само него самия, останал да живее само с нея и безрезервно да и принадлежи.
Когато останалите жени усетили, че той рядко ги посещава и живее само с първата, спокойно им обяснил, че просто изпълнява техните желания.
Какво искаме ние наистина?
Красавицата.....
РАЗТВОРЕНАТА ДУША
(притча)
Веднъж при един стар мъдрец дошло едно младо и много красиво момиче.
- Какво да правя? – питала го тя през сълзи.- Винаги се старая да бъда добра с хората, да не обиждам никого, да помагам с каквото мога. И макар че съм ласкава и приветлива с всички, често вместо благодарност получавам обиди и горчиви насмешки. А някои откровено ми стават врагове. Аз не съм виновна, а това е толкова несправедливо и обидно. Посъветвайте ме какво да правя.
Мъдрецът погледнал красавицата и й рекъл с усмивка:
- Съблечи се абсолютно гола и мини така през града.
- Вие сте луд! – възмутила се красавицата. – Така всеки може да ме обезчести и изобщо един Бог знае какво могат да направят с мен.
Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата едно огледало.
- Ето, виждаш ли – отговорил – страхуваш се да излезеш сред хората без никакви дрехи върху красивото ти тяло. Тогава защо ходиш с разголена душа? При теб тя е разтворена като тази врата. Всеки, който си поиска, влиза в живота ти. И ако видят в твоите добродетели – като в това огледало – отражението на безобразните си пороци, то се стараят да те оклеветят, унизят, обидят. Не всеки има мъжеството да си признае, че някой е по-добър от него. Порочният човек, когато не иска да се промени, започва да воюва с праведника.
- Какво да правя тогава? – попитало момичето.
- Ела, ще ти покажа моята градина – предложил й старецът.
Мъдрецът показвал градината на момичето и говорел:
- Много години поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях. Но нито веднъж не съм виждал как се разтваря пъпката на цвете. Макар че после се наслаждавам на красотата и аромата на всяко от тях. И ти бъди като цвете - разтваряй сърцето си пред хората незабелязано, без бързане. Наблюдавай…кой е достоен да бъде твой Приятел и да твори за теб добро, все едно че полива цвете…и кой къса листенцата на цветето и ги тъпче с крака.
(притча)
Веднъж при един стар мъдрец дошло едно младо и много красиво момиче.
- Какво да правя? – питала го тя през сълзи.- Винаги се старая да бъда добра с хората, да не обиждам никого, да помагам с каквото мога. И макар че съм ласкава и приветлива с всички, често вместо благодарност получавам обиди и горчиви насмешки. А някои откровено ми стават врагове. Аз не съм виновна, а това е толкова несправедливо и обидно. Посъветвайте ме какво да правя.
Мъдрецът погледнал красавицата и й рекъл с усмивка:
- Съблечи се абсолютно гола и мини така през града.
- Вие сте луд! – възмутила се красавицата. – Така всеки може да ме обезчести и изобщо един Бог знае какво могат да направят с мен.
Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата едно огледало.
- Ето, виждаш ли – отговорил – страхуваш се да излезеш сред хората без никакви дрехи върху красивото ти тяло. Тогава защо ходиш с разголена душа? При теб тя е разтворена като тази врата. Всеки, който си поиска, влиза в живота ти. И ако видят в твоите добродетели – като в това огледало – отражението на безобразните си пороци, то се стараят да те оклеветят, унизят, обидят. Не всеки има мъжеството да си признае, че някой е по-добър от него. Порочният човек, когато не иска да се промени, започва да воюва с праведника.
- Какво да правя тогава? – попитало момичето.
- Ела, ще ти покажа моята градина – предложил й старецът.
Мъдрецът показвал градината на момичето и говорел:
- Много години поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях. Но нито веднъж не съм виждал как се разтваря пъпката на цвете. Макар че после се наслаждавам на красотата и аромата на всяко от тях. И ти бъди като цвете - разтваряй сърцето си пред хората незабелязано, без бързане. Наблюдавай…кой е достоен да бъде твой Приятел и да твори за теб добро, все едно че полива цвете…и кой къса листенцата на цветето и ги тъпче с крака.
Стомна
СПУКАНАТА СТОМНА
Един носач на вода в Индия имал две стомни. Носел ги провесени от двете си страни на дълъг прът,който минавал над раменете му. Едната стомна била спукана. Здравата стомна винаги пристигала пълна от дългия път от потока до къщата на господаря, а пукнатата – наполовина празна. Това се повтаряло всеки ден в продължение на две години. Естествено, здравата стомна била горда, че изпълнява достойно това, за което е създадена. А пукнатата се срамувала от това, че можела да свърши само половината от това, за което била направена.
Един ден на извора тя казала на носача на вода:
- Срамувам се от себе си и искам да ти се извиня.
- Защо? – попитал носачът. -От какво се срамуваш?
- За тези две години, заради пукнатината ми, аз доставях до къщата на господаря само половината вода, която наливаше. Ти си вършеше съвестно работата, но заради моя недостатък не получаваше пълно възнаграждение. – казала стомната.
Носачът на вода я успокоил и й казал:
- Сега, когато вървим към къщата на господаря, искам да забележиш красивите цветя по пътя.
Докато се изкачвали по хълма, старата пукната стомна забелязала редица от стоплени от слънцето красиви цветя и много ги харесала. Но в края на пътя тя отново била тъжна, защото половината вода пак изтекла и отново започнала да се извинява на носача.
А той и казал:
- Забеляза ли, че имаше цветя само от твоята страна на пътя. Това е така, понеже аз, знаейки за твоя недостатък, го превърнах в предимство. Посях цветя от твоята страна на пътя и всеки ден, докато се връщах от потока, ти без да знаеш ги поливаше. През тези две години аз късах от тези прекрасни цветя и с тях украсявах масата на господаря. Ако ти не беше такава, каквато си, той нямаше да има тази красота в дома си.
Всеки от нас има своя уникален недостатък. Ние всички сме пукнати стомни. Но благодарение на пукнатините и недостатъците ни ние живеем взаимнодопълвайки се заедно и по този начин животът ни става по-интересен и пълноценен.
Един носач на вода в Индия имал две стомни. Носел ги провесени от двете си страни на дълъг прът,който минавал над раменете му. Едната стомна била спукана. Здравата стомна винаги пристигала пълна от дългия път от потока до къщата на господаря, а пукнатата – наполовина празна. Това се повтаряло всеки ден в продължение на две години. Естествено, здравата стомна била горда, че изпълнява достойно това, за което е създадена. А пукнатата се срамувала от това, че можела да свърши само половината от това, за което била направена.
Един ден на извора тя казала на носача на вода:
- Срамувам се от себе си и искам да ти се извиня.
- Защо? – попитал носачът. -От какво се срамуваш?
- За тези две години, заради пукнатината ми, аз доставях до къщата на господаря само половината вода, която наливаше. Ти си вършеше съвестно работата, но заради моя недостатък не получаваше пълно възнаграждение. – казала стомната.
Носачът на вода я успокоил и й казал:
- Сега, когато вървим към къщата на господаря, искам да забележиш красивите цветя по пътя.
Докато се изкачвали по хълма, старата пукната стомна забелязала редица от стоплени от слънцето красиви цветя и много ги харесала. Но в края на пътя тя отново била тъжна, защото половината вода пак изтекла и отново започнала да се извинява на носача.
А той и казал:
- Забеляза ли, че имаше цветя само от твоята страна на пътя. Това е така, понеже аз, знаейки за твоя недостатък, го превърнах в предимство. Посях цветя от твоята страна на пътя и всеки ден, докато се връщах от потока, ти без да знаеш ги поливаше. През тези две години аз късах от тези прекрасни цветя и с тях украсявах масата на господаря. Ако ти не беше такава, каквато си, той нямаше да има тази красота в дома си.
Всеки от нас има своя уникален недостатък. Ние всички сме пукнати стомни. Но благодарение на пукнатините и недостатъците ни ние живеем взаимнодопълвайки се заедно и по този начин животът ни става по-интересен и пълноценен.
Вярата
СТЪПКИТЕ НА БОГ
Една нощ сънувах сън….
Разхождах се с Господ по брега на морето, а по небето проблясваха сцени от моя живот. На всяка от тях имаше два чифта стъпки по пясъка, но за моя изненада забелязах, че в много случаи, по пътя ми имаше само един чифт стъпки. Открих, че това се е случвало в най-тежките моменти от моя живот.
Попитах Бога:
“Господи Ти беше казал, че след като веднъж реша да Те следвам, винаги ще ходиш с мен. А сега установявам, че през най-мъчителните мигове от живота ми, има само един чифт стъпки по моя път. Не разбирам защо си ме изоставил, когато най силно съм се нуждаел от Теб?”
Бог ми отвърна:
“Безценно чадо мое, Аз те обичам и никога няма да те изоставя. Там, където виждаш само една следа по време на изпитанията и страданията ти, това са моментите, когато съм те носил на ръце.”
Една нощ сънувах сън….
Разхождах се с Господ по брега на морето, а по небето проблясваха сцени от моя живот. На всяка от тях имаше два чифта стъпки по пясъка, но за моя изненада забелязах, че в много случаи, по пътя ми имаше само един чифт стъпки. Открих, че това се е случвало в най-тежките моменти от моя живот.
Попитах Бога:
“Господи Ти беше казал, че след като веднъж реша да Те следвам, винаги ще ходиш с мен. А сега установявам, че през най-мъчителните мигове от живота ми, има само един чифт стъпки по моя път. Не разбирам защо си ме изоставил, когато най силно съм се нуждаел от Теб?”
Бог ми отвърна:
“Безценно чадо мое, Аз те обичам и никога няма да те изоставя. Там, където виждаш само една следа по време на изпитанията и страданията ти, това са моментите, когато съм те носил на ръце.”
Вяра.....
ВЯРВАЙ В СЕБЕ СИ И В МЕЧТИТЕ СИ!
(притча за калинката)
Нашият свят е прекрасен! Той е пълен с всевъзможни ярки цветове. И сред цялото това многообразие от багри, живяла на този свят една малка сива буболечка. Заради безличния й вид обаче никой не я забелязвал и тя много страдала от своята самота.
Малката буболечка страшно много се трудела. Тя сама можела да се справи с цели орди от онова голямо зло - вредните листни въшки. Тя се притичвала на помощ на всичко живо, но никой не ценял нейните усилия. Всички останали насекоми много се гордеели със своите ярки окраски и на нея не й обръщали никакво внимание. А вредният колорадски бръмбар през цялото време й се надсмивал.
Така живеела малката буболечица и се измъчвала:
- Как е възможно?! Та Бог е толкова мъдър и толкова щедър! Нима той няма малко цвят, за да даде и на мен? – оплаквала съдбата си тя.
И една сутрин буболечката се събудила от нежно докосване. Доброто слънце я галело със своите топли лъчи и ласкаво й заговорило:
- Мило дете, просто повярвай в себе си и в своите сили! Ти си необикновена буболечка и всичко при теб ще бъде наред!
Малката сива буболечица така се зарадвала, че някой я обича, че някой вярва в нея, че пристъпила към работата си с още по-голямо желание и ентусиазъм. Тя си помислила:
- Ако аз изчистя всички листенца от сивите листни въшки, те ще станат зелени и тогава на техния ярък фон дори моята незабележима бледо сива окраска ще бъде видна...
Тя толкова много се стараела, с всеки изминал ден работела все повече и повече. И така, лист след лист, клонче след клонче, малката буболечка изчистила всички дървета. Накрая тя се огледала, за да се полюбува на свършената работа. Пред нея се ширела красива, чиста градина. И всяко листенце по дърветата шептяло с признателност към нея:
- Благодарим ти, ти ни спаси! Ти ни подари нов живот, ти си най-добрата!...
Досега никога и никой не бил казвал подобни думи на малката сива буболечка. Тя била като поразена от чутото и ... се изчервила.
Тогава и всички останали насекоми обърнали внимание на ярката червена буболечка. А тя била толкова щастлива! Тя просто сияела и излъчвала такова щастие, доброта и радост, че всички я заобичали. Особено близък приятел станала тя на децата. И сега вече винаги, когато хората я вземат в ръка и искат от нея да полети в небето и да изпълни техните желания, тя с радост го прави. Защото много добре знае, че всеки в живота си може да получи всичко, за което мечтае, трябва само да повярва в себе си!
(притча за калинката)
Нашият свят е прекрасен! Той е пълен с всевъзможни ярки цветове. И сред цялото това многообразие от багри, живяла на този свят една малка сива буболечка. Заради безличния й вид обаче никой не я забелязвал и тя много страдала от своята самота.
Малката буболечка страшно много се трудела. Тя сама можела да се справи с цели орди от онова голямо зло - вредните листни въшки. Тя се притичвала на помощ на всичко живо, но никой не ценял нейните усилия. Всички останали насекоми много се гордеели със своите ярки окраски и на нея не й обръщали никакво внимание. А вредният колорадски бръмбар през цялото време й се надсмивал.
Така живеела малката буболечица и се измъчвала:
- Как е възможно?! Та Бог е толкова мъдър и толкова щедър! Нима той няма малко цвят, за да даде и на мен? – оплаквала съдбата си тя.
И една сутрин буболечката се събудила от нежно докосване. Доброто слънце я галело със своите топли лъчи и ласкаво й заговорило:
- Мило дете, просто повярвай в себе си и в своите сили! Ти си необикновена буболечка и всичко при теб ще бъде наред!
Малката сива буболечица така се зарадвала, че някой я обича, че някой вярва в нея, че пристъпила към работата си с още по-голямо желание и ентусиазъм. Тя си помислила:
- Ако аз изчистя всички листенца от сивите листни въшки, те ще станат зелени и тогава на техния ярък фон дори моята незабележима бледо сива окраска ще бъде видна...
Тя толкова много се стараела, с всеки изминал ден работела все повече и повече. И така, лист след лист, клонче след клонче, малката буболечка изчистила всички дървета. Накрая тя се огледала, за да се полюбува на свършената работа. Пред нея се ширела красива, чиста градина. И всяко листенце по дърветата шептяло с признателност към нея:
- Благодарим ти, ти ни спаси! Ти ни подари нов живот, ти си най-добрата!...
Досега никога и никой не бил казвал подобни думи на малката сива буболечка. Тя била като поразена от чутото и ... се изчервила.
Тогава и всички останали насекоми обърнали внимание на ярката червена буболечка. А тя била толкова щастлива! Тя просто сияела и излъчвала такова щастие, доброта и радост, че всички я заобичали. Особено близък приятел станала тя на децата. И сега вече винаги, когато хората я вземат в ръка и искат от нея да полети в небето и да изпълни техните желания, тя с радост го прави. Защото много добре знае, че всеки в живота си може да получи всичко, за което мечтае, трябва само да повярва в себе си!
Сърцето
СЪРЦЕТО ЗНАЕ ВСИЧКО
-Дядо, какво си шепнеш? - попитах аз, виждайки го да си мърмори нещо преди сън.
-Полагам мисъл на сърцето си, синко ... - отвърна той.
-Какво значи това?
-Не искам да се скарам със съседа, който ме подведе, а как точно да постъпя, не знам. И ето, полагам мисълта на сърцето си и заспивам, а на сутринта то ще ми подскаже какво да направя.
-Откъде знае сърцето, дядо?
-Сърцето всичко знае, синко. Аз цял живот се уча от него. И теб съветвам: когато търсиш отговор на сложен въпрос, когато нещо ти е непонятно, сложи мисълта преди сън на сърцето си и на сутринта отговорът ще ти се открие.
Ш.А.Амонашвили "Без Сърце какво ще разбереш"
източник: http://prit4ite.blogspot.com/2011/03/blog-post_10.html
-Дядо, какво си шепнеш? - попитах аз, виждайки го да си мърмори нещо преди сън.
-Полагам мисъл на сърцето си, синко ... - отвърна той.
-Какво значи това?
-Не искам да се скарам със съседа, който ме подведе, а как точно да постъпя, не знам. И ето, полагам мисълта на сърцето си и заспивам, а на сутринта то ще ми подскаже какво да направя.
-Откъде знае сърцето, дядо?
-Сърцето всичко знае, синко. Аз цял живот се уча от него. И теб съветвам: когато търсиш отговор на сложен въпрос, когато нещо ти е непонятно, сложи мисълта преди сън на сърцето си и на сутринта отговорът ще ти се открие.
Ш.А.Амонашвили "Без Сърце какво ще разбереш"
източник: http://prit4ite.blogspot.com/2011/03/blog-post_10.html
Медитация?
Един мъж искал да се освободи от страданието и отишъл в будистки храм, за да потърси учител, който да му помогне. Отишъл при Учителя и му казал:
- Учителю, ако медитирам по четири часа на ден, колко време ще ми е необходимо, за да получа просветление?
Учителят го погледнал и отвърнал:
- Ако медитираш по четири часа на ден, вероятно ще са ти необходими десет години.
Мъжът решил, че може да направи и повече, и попитал:
- Учителю, ами ако медитирам по осем часа на ден, колко време ще ми е необходимо, за да получа просветление?
Учителят го погледнал и рекъл:
- Ако медитираш по осем часа на ден, вероятно ще са ти нужни двадесет години.
- Но защо ще ми отнеме повече време, ако медитирам по-дълго?, попитал мъжът.
Учителят отвърнал:
- Ти не си тук, за да жертващ радостта или живота си. Тук си, за да живееш, да бъдеш щастлив и да обичаш. Ако можеш да дадеш най-доброто от себе си за два часа медитация, но вместо това медитираш по осем часа, само ще се измориш, ще се отклониш от целта и няма да се наслаждаваш на живота си. Прави най-доброто по силите си и тогава може би ще научиш, че независимо колко дълго медитираш, можеш да живееш, да обичаш и да бъдеш щастлив.
- Учителю, ако медитирам по четири часа на ден, колко време ще ми е необходимо, за да получа просветление?
Учителят го погледнал и отвърнал:
- Ако медитираш по четири часа на ден, вероятно ще са ти необходими десет години.
Мъжът решил, че може да направи и повече, и попитал:
- Учителю, ами ако медитирам по осем часа на ден, колко време ще ми е необходимо, за да получа просветление?
Учителят го погледнал и рекъл:
- Ако медитираш по осем часа на ден, вероятно ще са ти нужни двадесет години.
- Но защо ще ми отнеме повече време, ако медитирам по-дълго?, попитал мъжът.
Учителят отвърнал:
- Ти не си тук, за да жертващ радостта или живота си. Тук си, за да живееш, да бъдеш щастлив и да обичаш. Ако можеш да дадеш най-доброто от себе си за два часа медитация, но вместо това медитираш по осем часа, само ще се измориш, ще се отклониш от целта и няма да се наслаждаваш на живота си. Прави най-доброто по силите си и тогава може би ще научиш, че независимо колко дълго медитираш, можеш да живееш, да обичаш и да бъдеш щастлив.
Направи добро за да ти се отплатят със зло
Една сутрин старец седял край реката и медитирал. Когато приключил, видял, че по водата безпомощно се носел скорпион. Скорпионът бил близо до дърво и старецът бързо протегнал един от потопените във водата клони, за да го спаси. Скорпионът веднага го ужилил и човекът инстинктивно дръпнал ръката си. Минута след това отново протегнал клона. Второто ужилване било още по-жестоко и ръката на стареца се подула и започнала да кърви. Лицето му се сгърчило от болка.
В този момент минувач видял какво се случва и започнал да крещи на стареца:
-Ти да не си луд? Само глупак би рискувал живота си за едно грозно и зло създание! Не знаеш ли, че опитвайки се да го спасиш, можеш да убиеш себе си?
Старецът погледнал в очите на непознатия и казал:
-Това, че моят приятел скорпионът има жилеща природа, не може да промени моята природа да го спася.
В този момент минувач видял какво се случва и започнал да крещи на стареца:
-Ти да не си луд? Само глупак би рискувал живота си за едно грозно и зло създание! Не знаеш ли, че опитвайки се да го спасиш, можеш да убиеш себе си?
Старецът погледнал в очите на непознатия и казал:
-Това, че моят приятел скорпионът има жилеща природа, не може да промени моята природа да го спася.
Ехо
Ехото в планината
Баща и син вървели из планината. Внезапно момчето паднало, ударило се и извикало: "Оооооххх!". За своя изненада чуло глас от планината, който му отговорил: "Оооооооххх!".
Любопитно, момчето попитало: "Кой си ти?".
И получило отговор "Кой си ти?".
После изкрещяло на планината: "Възхищавам ти се!".
Разгневено, че някой все повтаря думите му, момчето решило да обиди натрапника: "Страхливец!". И отговорът бил: "Страхливец!".
Тогава момчето се обърнало към баща си: "Тате, какво става?".
Бащата се усмихнал и казал: "Синко, чуй." После извикал: "Ти си шампион!" И гласът отговорил: "Ти си шампион!".
Момчето се изненадало, но все още нищо не разбирало.
Бащата му обяснил: "Хората го наричат ехо, но всъщност това е животът. Той ти връща всичко, което направиш или кажеш. Животът ни е отражение на нашите действия. Ако искаш хората от екипа ти да знаят повече, самият ти придобивай повече знания. Това се отнася за всичко".
Животът винаги ти дава онова, което ти си му дал. Той не е низ от случайности, а отражение на теб самия!
из "Скритият дар: 101 притчи за истински ценното в живота"
на Джериес Авад
Баща и син вървели из планината. Внезапно момчето паднало, ударило се и извикало: "Оооооххх!". За своя изненада чуло глас от планината, който му отговорил: "Оооооооххх!".
Любопитно, момчето попитало: "Кой си ти?".
И получило отговор "Кой си ти?".
После изкрещяло на планината: "Възхищавам ти се!".
Разгневено, че някой все повтаря думите му, момчето решило да обиди натрапника: "Страхливец!". И отговорът бил: "Страхливец!".
Тогава момчето се обърнало към баща си: "Тате, какво става?".
Бащата се усмихнал и казал: "Синко, чуй." После извикал: "Ти си шампион!" И гласът отговорил: "Ти си шампион!".
Момчето се изненадало, но все още нищо не разбирало.
Бащата му обяснил: "Хората го наричат ехо, но всъщност това е животът. Той ти връща всичко, което направиш или кажеш. Животът ни е отражение на нашите действия. Ако искаш хората от екипа ти да знаят повече, самият ти придобивай повече знания. Това се отнася за всичко".
Животът винаги ти дава онова, което ти си му дал. Той не е низ от случайности, а отражение на теб самия!
из "Скритият дар: 101 притчи за истински ценното в живота"
на Джериес Авад
ДВАТА ВЪЛКА В НАС
ДВАТА ВЪЛКА В НАС
(притча на индианците чероки)
Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
- И кой вълк побеждава?
- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.
Из "Скритият дар" на Джериес Авад
(притча на индианците чероки)
Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
- И кой вълк побеждава?
- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.
Из "Скритият дар" на Джериес Авад
Каквото пожелаеш това ще получаваш
- В какво е същността? – попитал ученикът
- Във висшата справедливост на света – отговорил учителят.
- А нима той е справедлив? Колко хора страдат… те са бедни, болни, а някои получават всичко без да положат усилие…
- Просто в живота всеки получава това, което иска- усмихнал се мъдрецът, - животът, съдбата са доста еластична субстанция и на всекиго се дава това, което иска всъщност.
- Какво говорите, учителю – подскочил ученикът – как можете… вие твърдите, че всички тези хора, преминаващи през нещастия, сами си просят тези неприятности?
- Седни, ти си още глупав. Този свят няма друг изход. Каквото отвътре – такова отвън… Ако те виждат света пълен с нещастия – мъдрецът замълчал – светът няма друг изход… светът е милостив към всички – той ще удовлетвори заявката на всеки. Той ще стане за човека такъв, какъвто човекът иска да го вижда.
- А защо тогава хората се стремят към нещастие? – сядайки на мястото си, попитал ученикът
- Такава е нашата култура. Този, който страда може да се оплаче и тогава ще му олекне. Ние мислим, че ако човек е преминал през ред изпитания, е достоен за нещо. Хората смятат, че ако са им се случили много неприятности, на тях ще гледат като на тези, който ги са ги преодолели – с уважение.
- Учителю, аз самият смятам, че тези които са преминали през огън и вода са достойни за уважение, защото знам какво е това да гладуваш и да понасяш трудности не от чужди разкази.
- И какво сега, за това ли трябва да те уважаваме?..
- Не, но Вие трябва да проявите поне капка уважение за това, че съм изпатил повече от вас.
- Виждаш ли, ти изискваш уважение за това, че си имал труден живот, по-точно не изискваш… Ти просто знаеш, че така трябва да бъде. Точно за това, именно желанието да получават уважение и значимост кара хората неосъзнато, на подсъзнателно ниво да си пожелават нещастия, за да има за какво после да ги уважават… А на света какво му остава? Той изпълнява, просто изпълнява нашите желания. Каквото отвътре – това и наоколо.
- Във висшата справедливост на света – отговорил учителят.
- А нима той е справедлив? Колко хора страдат… те са бедни, болни, а някои получават всичко без да положат усилие…
- Просто в живота всеки получава това, което иска- усмихнал се мъдрецът, - животът, съдбата са доста еластична субстанция и на всекиго се дава това, което иска всъщност.
- Какво говорите, учителю – подскочил ученикът – как можете… вие твърдите, че всички тези хора, преминаващи през нещастия, сами си просят тези неприятности?
- Седни, ти си още глупав. Този свят няма друг изход. Каквото отвътре – такова отвън… Ако те виждат света пълен с нещастия – мъдрецът замълчал – светът няма друг изход… светът е милостив към всички – той ще удовлетвори заявката на всеки. Той ще стане за човека такъв, какъвто човекът иска да го вижда.
- А защо тогава хората се стремят към нещастие? – сядайки на мястото си, попитал ученикът
- Такава е нашата култура. Този, който страда може да се оплаче и тогава ще му олекне. Ние мислим, че ако човек е преминал през ред изпитания, е достоен за нещо. Хората смятат, че ако са им се случили много неприятности, на тях ще гледат като на тези, който ги са ги преодолели – с уважение.
- Учителю, аз самият смятам, че тези които са преминали през огън и вода са достойни за уважение, защото знам какво е това да гладуваш и да понасяш трудности не от чужди разкази.
- И какво сега, за това ли трябва да те уважаваме?..
- Не, но Вие трябва да проявите поне капка уважение за това, че съм изпатил повече от вас.
- Виждаш ли, ти изискваш уважение за това, че си имал труден живот, по-точно не изискваш… Ти просто знаеш, че така трябва да бъде. Точно за това, именно желанието да получават уважение и значимост кара хората неосъзнато, на подсъзнателно ниво да си пожелават нещастия, за да има за какво после да ги уважават… А на света какво му остава? Той изпълнява, просто изпълнява нашите желания. Каквото отвътре – това и наоколо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)